Събота, 3 март 2007
Как бихте искали да умрете?
Седя си и си мисля за това, кой би бил най-хубавия начин, по който може да умре човек. И какво точно бих предпочел, ако можех да избирам.
От една страна ми се иска да умра неусетно в съня си, както вероятно всеки нормален човек иска. От друга — по възможно най-болезнен начин, така че всеки, който чуе за мен също да го заболи.
Спокойната и лека смърт на пръв поглед изглежда като най-подобаващия завършек на един обикновен човешки живот. И най-логичния път към заслужената почивка. Винаги когато съм си мислел за това като малко хлапе, съм си представял как умирам на стари години в съня си без да усетя нищо. Да си призная никога не съм обичал да търпя физическа болка, дори когато бях мъничък ми се струваше най-страшното нещо, което може да сполети човек. По тази причина все още ми е мъчно, когато гледам чуждо страдание.
Но въпреки това, все по-често съм почнал да си представям смъртта си изпълнена с много болка, със заплетен сюжет с много черна забава. Предполагам основната причина е това, че закърнялото ми въображение е неспособно да намери друг начин, за да представи нагледно начина, по който се чувствам на моменти. Пък и честно казано, в последно време някак си усещам, че не съм заслужил да се измъкна леко.
Но също така, няма ли нещо изкушаващо в това да успееш да направиш впечатление със смъртта си? Да ти обърнат внимание поне за малко? Поне един път в живота си да накараш някого да изпитва някакво по-силно чувство, било то и негативно? Някой да е с теб в мислите си, пък било то и от състрадание? И да му пука? На цената само на малко болка, която така или иначе няма да продължи дълго… Звучи съблазнително, нали? Съзнавам, че когато се стигне до там, изобщо няма да мисля по този начин и ако имах избор, бих предпочел да се измъкна леко, но в момента съзнанието ми това не го интересува особено.
Друг път съм си представял, че свършвам нелепо и глупаво, достойно за награда Дарвин. Тогава поне ще знам, че ще съм гарантирал усмивките на много хора след себе си. На мен самия не ми се струва, че това е смешно, но, въпрос на вкус — важното е, че на останалите ще им е забавно. А аз много обичам да карам хората да се смеят.
По какъв начин ви се иска да напуснете света, какво искате да оставите след себе си и с какво чувство ви се иска да оставите хората, които са научили за смъртта ви по един или друг начин?
От една страна ми се иска да умра неусетно в съня си, както вероятно всеки нормален човек иска. От друга — по възможно най-болезнен начин, така че всеки, който чуе за мен също да го заболи.
Спокойната и лека смърт на пръв поглед изглежда като най-подобаващия завършек на един обикновен човешки живот. И най-логичния път към заслужената почивка. Винаги когато съм си мислел за това като малко хлапе, съм си представял как умирам на стари години в съня си без да усетя нищо. Да си призная никога не съм обичал да търпя физическа болка, дори когато бях мъничък ми се струваше най-страшното нещо, което може да сполети човек. По тази причина все още ми е мъчно, когато гледам чуждо страдание.
Но въпреки това, все по-често съм почнал да си представям смъртта си изпълнена с много болка, със заплетен сюжет с много черна забава. Предполагам основната причина е това, че закърнялото ми въображение е неспособно да намери друг начин, за да представи нагледно начина, по който се чувствам на моменти. Пък и честно казано, в последно време някак си усещам, че не съм заслужил да се измъкна леко.
Но също така, няма ли нещо изкушаващо в това да успееш да направиш впечатление със смъртта си? Да ти обърнат внимание поне за малко? Поне един път в живота си да накараш някого да изпитва някакво по-силно чувство, било то и негативно? Някой да е с теб в мислите си, пък било то и от състрадание? И да му пука? На цената само на малко болка, която така или иначе няма да продължи дълго… Звучи съблазнително, нали? Съзнавам, че когато се стигне до там, изобщо няма да мисля по този начин и ако имах избор, бих предпочел да се измъкна леко, но в момента съзнанието ми това не го интересува особено.
Друг път съм си представял, че свършвам нелепо и глупаво, достойно за награда Дарвин. Тогава поне ще знам, че ще съм гарантирал усмивките на много хора след себе си. На мен самия не ми се струва, че това е смешно, но, въпрос на вкус — важното е, че на останалите ще им е забавно. А аз много обичам да карам хората да се смеят.
По какъв начин ви се иска да напуснете света, какво искате да оставите след себе си и с какво чувство ви се иска да оставите хората, които са научили за смъртта ви по един или друг начин?
Проследявания
URI за проследяване на тази статия
Няма проследявания
Коментари
Показване на коментарите:
(Последователно | Нишковидно)
Искам да ме сгази ТИР! Или да се удавя в цистерна с бира... или чист спирт. Кво друго мое да кажем?
А, сещам се един виц: "Искам да умра тихо и спокойно в съня си като дядо... А не с писъци и крясъци като пътниците в колата му".
А, сещам се един виц: "Искам да умра тихо и спокойно в съня си като дядо... А не с писъци и крясъци като пътниците в колата му".
Май никога не съм си рпедставяла смъртта.
Защото не ме бърка.
За мен е важен животът до моментът, в който прекъсне. Как ще умра, ми е все тая.
Така или иначе всички умират, рано или късно.
Пък аз искам да ме кремират
Съсредоточи се върху живеенето да ти кажа.
Защото не ме бърка.
За мен е важен животът до моментът, в който прекъсне. Как ще умра, ми е все тая.
Така или иначе всички умират, рано или късно.
Пък аз искам да ме кремират
Съсредоточи се върху живеенето да ти кажа.
Kato izperkal romantik az iskam da umra do choveka koito obicham dokato ruchkame na pc-to :> poredniq gaf deto e napravil 
Календар
|
Май '08 | |||||
| Пн | Вт | Ср | Чт | Пт | Сб | Нд |
| 1 | 2 | 3 | 4 | |||
| 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 |
| 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 |
| 19 | 20 | 21 | 22 | 23 | 24 | 25 |
| 26 | 27 | 28 | 29 | 30 | 31 | |
Бързо търсене
Категории
Песнички
- Symphony X - The Sacrifice
- Symphony X - Paradise Lost
- Symphony X - Domination
- Diamanda Galás - Gloomy Sunday
- Abydos - A Boy Named Fly
Късметче
Speaking of love, one problem that recurs more and more frequently these
days, in books and plays and movies, is the inability of people to communicate
with the people they love; Husbands and wives who can't communicate, children
who can't communicate with their parents, and so on. And the characters in
these books and plays and so on (and in real life, I might add) spend hours
bemoaning the fact that they can't communicate. I feel that if a person can't
communicate, the very _____least he can do is to shut up!
-- Tom Lehrer, "That Was the Year that Was"
days, in books and plays and movies, is the inability of people to communicate
with the people they love; Husbands and wives who can't communicate, children
who can't communicate with their parents, and so on. And the characters in
these books and plays and so on (and in real life, I might add) spend hours
bemoaning the fact that they can't communicate. I feel that if a person can't
communicate, the very _____least he can do is to shut up!
-- Tom Lehrer, "That Was the Year that Was"
Обръни внимание
Емисия новини от този блог
Администриране на блога
Лиценз
Текстовете публикувани в този блог могат да се използват свободно при условията на Криейтив Комънс Признание-Споделяне на споделеното 2.5 България