Току що аках.

Ако нарамиш чифт картечници, отидеш на силно оживено публично място и ги изпразниш в тълпата, оставяйки стотина на земята, шанса сред тях да е имало един добросъвестен човек е незначителен. В оставените от теб умрели или умиращи може да няма нито един, чието съществуване да е правило земята по-хубаво място и чиято загуба да е тъжна. По-голямата част ще са били егоистични задници, чиято единствена цел в живота е сполучат в живота и да се почувстват по-добре, и да удовлетворят всички свои нужди, докато достигнат душевно спокойствие. Биха направили нещо за теб, ако могат да получат нещо замяна, или ако така биха направили добро впечатление на другарчетата си, или ако това това удовлетворява вътрешното им чувство за хармония.

Как ли тези хора биха се държали във въображаема ситуация, в която ползата и впечатлението на добър представител на обществото не са налице? Миналата година на голям екран излязоха два филма, в които изключително добри и много чувствителни извънземни създания биват жертва на безхаберието и жестокостта на хората. Става дума за District 9 и за най-гледания филм в България. Хората го харесват, и излизат от киносалоните доволни и със силно съпричастие към съдбата на сините котета. Защото са милички, сладки и красиви. Трудно е човек да не се привърже към тях. С първия филм това не се случва. Защо? Защото са грозни, страшни, двуметрови членестоноги, приличащи на изправени буболечки с антенки и противни пипала излизащи от устата. Тяхното участ нямаше да трогне никого, ако Викъс не беше ударил джакпота. Сигурен съм, че в сцената, в която малките дечица, на които им предстоеше да се излюпят, изпукаха като пуканки, по-голямата част от зрителите са тръпнели да не дойде таткото, вместо да изпитат някакво подобие на състрадание.

С две три думи, хората са измет. Аз намирам все по-малко причини да не се отнасям с тях като с такава. Това важи с още по-голяма сила за жените, те са напълно безсърдечни, самовлюбени създания, които винаги гледат единствено своето блаженство и доволство. Може да видиш жена загрижена за нещо друго, само ако то може да бъде съпоставено със сладичко тюленче — ако видиш жена загрижена за прасетата или кравите, явно си имаш работа с жена с лош вкус. Да не говорим, че за да забравят да се опитват да правят „добро“ впечатление е достатъчно да са заети с нещо, или им тежи нещо на главата (например, силно разтревожени са, че не изглеждат достатъчно добре). В крайна сметка, като имаш путка, защо ти е нещо друго, с което да правиш впечатление? Другите качества са напълно излишни...

Това може да се забележи и в статистиката за двата филма от горе. Жените остават по-невпечатлени от District 9, а разликата се разширява значително като вдигнем възрастта — то на стари години кой ли се кефи на някакви гнусни скариди? Аз лично съм изненадан, че е толкова малка при младите момичета, но няма да се изненадам, ако доста са „харесали“ филма само, за да се направят на готини пред приятелите си и преди трите си гаджета. А пък това, че мъжете водят жените по харесване и на Avatar, сигурно се дължи единствено на факта, че някой мъже са „харесали“ филма, за да може жените им да спрат да циврят, как може половинката им да не е харесала сладките котета.

На второ място идват бедните, които са толкова обсебени от собствената бедност, че изобщо не се притесняват да се изходят върху всички около тях по всички възможни начини, които намерят, понеже са се самозабравили напълно. Бих се радвал, ако всички, които са под определен праг на бедността просто биват екзекутирани. Така или иначе не допринасят с нищо за никого, света би бил толкова по-хубав без те да пречат. Да го духат.

Нека видим няколко примерни заглавия „Над сто хиляди жертви взе земетресението в Хаити“, „Автобус с деца се преобърна, половината загинаха", „Над двеста хиляди са жертвите от атомните бомби пуснати на Хирошима и Нагазаки“. ОК. Преместих си го от единия крачол в другия. От доста време насам, често ми се случва да чета подобни заглавия ей така: „Шепа свестни хора, заедно с много измет, загинаха при земетресението в Хаити“, „Малко бъдеща измет загина при преобръщането на автобус“... Леле, направо да те заболи кура. А дали на някой от останалите живи му хрумна да направи на някой друг от останалите живи по-хубав живота??!?!? Ми не. Такива незначителни проблеми никого не го бъркат. Няма да си мръднем и малкото пръстче, за да накараме някого да се усмихне, ама може да поплачем по загиналите, за да се харесаме повече на другарчетата, нали тъй? Това показва, че сме изключително добри хора. Има трагедия, плачем. Нема начин да не сме добри, щом сме съпричастни, нали? Ама като се наревем, може вече да забравим, че трябва да сме добри, така ще се отървем от нуждата да правим нещо в който и да било момент. Абе гъз, съвестта не са ти я сложили за украшение да се перчиш с нея и да изглеждаш добричък, имам тайна за теб — може да я използваш и когато никой не гледа, ма!

Идва някой при нас, и ни моли да му помогнем с нещо. Какво правим в този момент? Аз лично не знам отговора на този въпрос, но аз не бих направил нищо, по простата причина, че ми се повръща като се замисля, че независимо, какво съм правил, никой никога не е направил нищо за мен. По-вероятно е да му вкарам един ритник право в мутрата, за да си взема обратно малко от това, което съм направил ужасната грешка да дам на някого. Но при всяко положение, каквото и да направиш в този момент, все е грешно. Ако не направиш нищо, рискуваш пред теб да е едно от малките изключения, колкото и да са редки, а дори и да не е, си част от изметат. Ако направиш, ще си останеш само с гадното чувство, че си направил нещо за някакъв гъз, който после се е покрил и дори за секунда не се е замислил да направи и той нещо. Аз разбирам, че между това да си измет и това да ти си преебан, първото изглежда някак по-приветливо, ма не ти ли хрумна, че може поне пред тези, които явно демонстрират, че няма да те преебат, да не се държиш като задник?

За капак, тези, които правят грешката да опитат да играят ролята на добрите, в крайна сметка са най-прецакани. Никой не ги харесва, понеже са наивници, а наивници никой не обича, никой не прави нищо за тях, понеже може да ги използва и излъже, и знае, че те няма да му потърсят нищо в замяна. А пък ако някой наивник вземе, че се усети от к'ва пасмина е обграден, остава напълно безсилен, защото какъвто и да било опит за промяна би го оставил напълно сам — не, че преди това е имал някого... Приятел в нужда се познава — нямам нужда, не съм ти приятел, няма помощ, не съм ти приятел! Смятам да опитам да изпълнявам поне втората част от написаното...

И да, ти, който сега четеш тази статия, има 90% шанс да искам да ти кажа, че си тъпа отрепка, достигнала до този свят единствено благодарение на третия любовник (който всъщност е баща ти) на майка ти (която е курва), и си мизерен плужек, който става единствено, за да му се изсера отгоре. И вероятно би ми доставило огромно удоволствие да ти разбия грозната мутра, и да ударя една докато гледам как кръвта ти се стича по земята. Единствената причина да не съм направил всичко възможно, за да те смажа и унищожа, е че след теб биха останали още 8 милиарда изчадия. Но искрено се надявам един ден и ти да гориш в ада, където ти е мястото. Аз също те мразя.

От доста време не съм намирал време да пиша тук, но реших, че не мога да не отбележа това, което се случи вчера. Имам някакво усещане, че много от най-големите и най-амбициозните неща, които ние, хората, постигаме остават някак незабелязани. Една малка групичка хора, след няколко години напрегнат и упорит труд, успяха да приземят новото си отроче в една далечна и непозната пустиня, в търсене на тайните на необятния свят, който ни заобикаля, в търсене на отговори на въпроси, които биха могли да прозвучат чуждо и непознато на обикновения човек, който дори не подозира, че това може да има съдбоносно значение за внуците му.
Виж цялото съдържание

На 11-ти януари излезе финалната версия на KDE 4. Това е работна среда за вашия компютър, използваща новата версия на бижуто за създаване на приложения — Qt.

Qt е едно от едно от чудесата, изнасяни от Норвегия, наред с блек метъла, браузъра Опера и студените въздушни маси. Доста популярен в света на свободния софтуер, наред със своя съперник GTK+, Qt успява да бъде едновременно по-богат, много по-бърз, по-лесен за употреба и по-изпипан. И като казвам по-бърз, не преувеличавам ни най-малко. GTK+ може да докара някого до желание за самоубийство всеки ползващ малко по-стар компютър, а дори на най-новите, може да се почувства флегматичността и липсата на плавност и лекота.

Явно след изблик на безумие, едни момчета се опитват да правят операционна система за телефон използваща GTK+. Ако човек е имал нещастието да си поиграе малко с нея и да види, как натискането на всеки бутон е съпътствано с изчакване, как всичко е мудно, а прелистването на списък става с години, ще разбере, какво имам предвид. А ако пък реши да опита решението на другия лагер — Qtopia — на същия телефон, ще остане с усещането, че работи със съвършено произведение на изкуството.

А четвъртата версия на Qt е още по-бърза, още по-изпипана, и с нови възможности за създаване на чудеса. Затова и KDE 4 го чакахме с нетърпение. След като беше бавено многократно, някои дори почнахме да губим търпение. По план беше невероятно обещаващо, чакахме нещо по-пъргаво, по-уютно и по-красиво. С множество нови идеи за подобряване на усещането на този, който ползва компютъра, с изпипани детайли, с ненатрапчиви, но създаващи усещане за живот звънчета и камбанки.
Виж цялото съдържание

Преди малко научих за нещо, което аз лично не очаквах, че може да се случи скоро. AOL ще използват Jabber за своите услуги ICQ и AIM. Това означава, че потребителите на ICQ ще могат да използват акаунтите си с всеки Jabber клиент, и че ще могат да си говорят с потребителите на други услуги, използващи Jabber. Браво! Мога само да ги поздравя за това, че са решили най-сетне да си направят услугата по правилния начин.

Това за мен е изключително добра новина, защото връзката ми с голяма част от познатите ми е през ICQ, заради което ми се е налагало и аз да го ползвам услугата им, както и специална програма за нея — а да си призная, досега не съм намерил ICQ клиент, който да работи така, както на мен би ми се искало, и с всеки съм имал някакви проблеми.

Вече това не е така, в момента всеки може да използва услугите на AOL с Jabber клиент. Има стартиран пробен Jabber сървър на адрес xmpp.oscar.aol.com. Засега най-вероятно ще си спестя пробите, понеже не съм особено авантюристично настроен, и предполагам все още има доста проблеми около него. Няма я все още възможността за връзка с други сървъри, а и предполагам тя в началото ще създава главоболия, особено с множеството ICQ клиенти, но това ще се нареди с времето. Потребителите на ICQ ще се сдобият с Jabber ID от вида 1234@aol.com, ако 1234 им е номера, а тези на AIM — screenname@aol.com.

Това идва наистина леко неочаквано. Читателите на Slashdot са сложили на новината етикети „hellfreezesover“ и „abouttime“. Да, беше крайно време, и да, както постепенно си губят потребителите за сметка на своите конкуренти, беше логично да направят подобен ход, но от компания със славата на AOL не съм го очаквал.

ICQ е първата услуга за мигновени съобщения. Всъщност, не е точно първата, програмите за мигновени съобщения предшестват дори Интернет, но е първата, която наподобява това, което човек си представя, като чуе IM. След като я продават на AOL, създателите ѝ вече нямат много общо с нея. Новите собственици я свързват със своята подобна услуга — AOL Instant Messanger. Потребители на едната могат да си говорят с потребители на другата, а разделението между двете постепенно се губи. В момента те са и първите от големите, предлагащи такива услуги, които се отказват от възможността да ограничават потребителите си и да ги връзват за услугата си, канейки се да отворят мрежата си.

Това е много важно за Интернет. В момента има няколко големи мрежи за мигновени съобщения, като ако ползваш една от тях, можеш да си говориш само с тези, които ползват същата. Представяте ли си електронната поща, ако потребители на Hotmail можеха да изпращат писма само до Hotmail, а потребители на пощата на Yahoo, можеха да изпращат писма само до пощата на Yahoo? Ако беше така, смятате ли, че появата на Google Mail, с многото си свободно място, невероятно удобен интерфейс, бързо и удобно търсене в писмата и гаранция, че услугата ще стане още по-добра, щеше да бъде толкова успешна? Не мисля, не и при подхода на Google към потребителите си — когато големите играчи са сложили белезниците на своите клиенти, ти не би могъл да им ги отмъкнеш по почтен начин. Всъщност, точно Google поведоха парада със своя Google Talk, използващ Jabber, който дори е достъпен за всеки потребител направо от пощата му. Освен това, Google подариха на Jabber общността възможност за гласови разговори. Като разработчиците могат да се засрамят, понеже въпреки подаръка на Google, до този момент ми е известен само едничък Jabber клиент, който поддържа глас, ако не броим Google Talk… Но макар и бавно, нещата вървят в правилната посока.

За мен бъдещето на мигновените съобщения е това — всеки да може да си говори с всеки, независимо от предпочитанията му от това, какво е решил да ползва. Както е сега с електронната поща. Би било много хубаво, ако Yahoo! решат също да се хвърлят на хорото, подозирам и те са притеснени от спад в интереса към тях. Това би било много добре за нас, Интернет потребителите, понеже другите, които остават, не биха отстъпили преди ножа да е опрял до кокала. Microsoft показаха, че са готови да се борят за всяко нещо, което им позволява да държат юмрука около потребителя си по-силно стиснат, дори когато ги заплашва решение на съда и глоба от 2 милиона евро на ден. Skype също не биха тръгнали в тази посока, защото в момента са в най-благосклонна позици, въпреки че още с появата си тръгнаха с рогата напред, донасяйки на света едно голямо недоразумение, снабдено с белезници и окови, от които дори Harry Houdini не би могъл да се измъкне, поднесени в най-приказната и изящна опаковка. Но дори само с участието на Google Talk, ICQ, AIM и Yahoo Messenger, Интернет пак би станал едно по-приветливо място.

Да ни е честита крачката в правилната посока.

На трети юли през далечната 2002-ра година една група наречена Dream Theater реши да изнесе концерт в България. Аз тогава не ги бях слушал от много дълго, може би няколко месеца, но аз, който винаги подминавах всички концерти, които е имало в България, по някаква причина се оказах там на първия ред. Не знаех точно къде отивам, и когато си тръгнах не знаех откъде точно си тръгвам. Който е имал щастието да бъде там, знае. Беше наистина магическо. Съвсем спокойно мога да кажа, че това са били най-хубавите три часа в живота ми — абсолютно никога не съм се чувствал така, нито преди, нито след това.

След като се прибрах вкъщи зашеметен, имах невероятното желание да се повтори, и да бъда там отново и отново. На следващия ден, Dream Theater щяха да зарадват и съседите румънци с концерт, който румънската телевизия щеше да запише и излъчи. Аз много исках да се сдобия с него и да го гледам. Опитах се да моля моята добра приятелка от Русе, Рапи, да опита да го запише, но това в крайна сметка не стана. По-късно се появиха няколко отрязъка от него в Интернет, които бяха направо зашеметяващи, но бяха едва половин-един час от всичко това, което е било.

В крайна сметка, изглежда обаче групата е успяла да получи записа на концерта от румънската RTV — нещо, което Steve Vai не успя да направи с концерта си в София, заради което се лишихме от възможността Steve Vai да издаде официално концертно видео „Live in Sofia“, тъй като БНТ бяха решили да се направят на интересни. Преди няколко месеца концерта в Румъния е бил издаден официално от YtseJam Reccords, през които Dream Theater пускат неиздавани досега редки, но понякога много ценни, моменти от изминали години. Аз, разбира се, не можех да не се сдобия с този концерт.

В понеделник, дойдоха от пощата да оставят някакви неща, които бяха изпратени за нас, сред тях беше и една бележчица за пратка за мен, която аз захвърлих настрана. Половин час по-късно се сетих за бележчицата, както и за какво е, грабнах я и избягах в пощата. Не можах много-много да чакам и веднага си го пуснах, макар и в началото с не чак толкова голям ентусиазъм, заради многото време, което беше минало от тогава.

Няма да тръгна да го описвам с думи, но това, което гледах, беше просто невероятно. Наскоро бях много приятно изненадан от концерта по случай 20 годишнината на групата, за който предполагам са се готвили много специално и половината от който беше под съпровод на оркестър. Но… Концерта в Букурещ, не знам дали заради това, че беше същото нещо, на което аз бях предния ден, или заради това, че подбора от по-силни песни, но буквално успя да ме отвее. Изпълненията бяха превъзходни. Е, не всичко беше идеално — видеото си е монтирано от румънската телевизия, и затова докато John Petrucci свири соло от над минута-две, камерата се изрежда върху всички членове от групата, но не и върху него. Звука предполагам е взет наготово, както е бил смесен за самия концерт, така че на места, особено първите песни, не звучаха особено добре, но някъде след третата, просто почваш постепенно да изпадаш в някаква магия. По-спокойните и по-разнообразните песни звучаха много по-добре.

Концерта включва наистина невероятно изпълнение на Lines in the Sand, на каквото ние в София не успяхме да се насладим. Същото важи и за Scarred, The Great Debate и Learning to Live, както и за Through My Words и Fatal Tragedy като дружки на Strange Déjà Vu. Да не говорим за пребиването на James LaBrie по средата на The Killing Hand — за нас нас нямаше такива неща!

Е, и ние определено не можехме да се оплачем от подбора на песните, който бяха направили за нас. Аз лично се радвам, че чух Misunderstood, която звучи по-добре на живо от The Great Debate, както и страшното изпълнение на Take the Time с откъси от песни на Rush, което на румънците им е било спестено. Вярно, аз Rush никога не ги бях слушал, но тази част от края на концерта още тогава ми се запечати в съзнанието, и всеки път когато си слушам тези песни на Rush си спомням за него.

Другото, което си заслужава много специално внимание на това видео е Home — която за мен беше най-хубавия момент на концерта в София, след този, в който осъзнах, че ще ни бъде изсвирена Six Degrees of Inner Turbulence, и то цялата. Колкото до последната — е, като цяло не мисля, че може да се мери с изпълнението с оркестър от юбилейния им концерт, но имаше места, на които беше по-силна и дори се разчуствах, а и обстановката, осветлението, всичко беше същото, каквото беше тук в София предния ден.

Към концерта има и допълнително DVD, от което един час е изцяло на български език — на него е включен филма, който bTV направиха за посещението на Dream Theater тук. Още нещо, което ми върна спомените за тогава. А между другото, намирам за особено забавно да гледаш физиономията на Слави Трифонов и Ники Кънчев на DVD на Dream Theater — нещо което човек трудно би могъл да очаква, че може да види някога. А иначе, прави добро впечатление, че въпреки фактологическите грешки във филма, в надписите на английски за щастие те липсват, и не могат да ни се смеят много-много.

Изключително много се радвам, че решиха да издадат точно този концерт. Той включва всичко това, което ме остави зашеметен тогава за дни, седмици, ако не и месеци, заедно с всичко онова, за което тук не остана време. Понеделник беше един хубав ден за мен, макар и не колкото онази сряда тогава.

В момента съм слисан и във възторг. Днес бях изключително приятно изненадан. Преди няколко месеца четейки си форума на Mike Portnoy научих, че Ty Tabor ще пее в новия албум на Ayreon. Тъй като много от нещата на Ayreon са ми сред любимите, веднага бях на сайта им, попиващ информация. Бяха решили да изтормозят феновете още повече с игра „познайте вокалиста“ и бяха анонсирали трима от тези, които щяха да ни зарадват с гласа си в новия албум. С изключение на вокалистката на Epica, за никой не знаех абсолютно нищо, някои имаха красив глас, но общо взето не бях особено впечатлен, ентусиазма ми спадна и забравих изобщо за съществуването на този албум.

До днес. Преди няколко часа разбрах, че е записан, готов за издаване и вече дори се среща в Интернет. Не можах да сдържа любопитството си, и веднага се разходих до Wikipedia. В общи линии, седях с ококорени очи няколко минути и албума беше поставен на опашката за теглене веднага.

Първото, което ме впечатли беше многозначителното му име „01011001“, звучащо все едно аз съм го кръстил. Не можах да се сдържа и прелистих до списъка с певци. В този момент не знаех, къде се намирам. Списъка ми събра погледа. Някои от по-забележителните имена са Hansi от Blind Guardian и любимия ми Tom Englund от Evergrey. Но не те ме свалиха на земята. След като последните няколко седмици буквално бях почнал да се влюбвам във Anneke от The Gathering и Daniel Gildenlöw от Pain of Salvation, най-малко очаквах да видя техните имена в списъка. Да не пропускам Floor Jansen от After Forever и самия Jørn Lande, чийто глас много обичам. В албума присъстват и имена като Michael Romeo от Symphony X и бившия клавир на Dream Theater, Derek Sherinian.

Имената на песните също са любопитни, както и цялата история на пръв поглед. Да, точно така, има песен, която се казва E=mc^2.

Предупреждение: По-надолу може да напиша неща, които нетърпеливите да чуят албума не искат да научават предварително.

Виж цялото съдържание

Реших да се опитам да си изтормозя малкия компютър, който ползвам за сървър, който иначе оправдава името си — 3MHz. Като за начало го натоварих с PostgreSQL и в момента се опитвам да прехвърля всичко на него, след което реших да видя как ще му се отрази една фотогалерия-слонче. С един посетител в галерията се представи завидно добре, но не мисля, че в очите му човек можеше да види щастие, особено като реших да му връча няколко хиляди снимки. Е за около ден успя да се съвземе. Поиграх си няколко часа да накарам моя компютър да го отмени в приготовлението на галериите, което му се отрази съживяващо. Ако ми остане време ще му придам малко по-добър вид и ще го споделя със света, току виж има и други луди като мен, на които ще им е полезно. Но все по-сериозно се замислям да обновя компютърчето, пък ако ще да си изневери на името, защото вече наистина почва да се справя със задачките си. Особено когато моята многомилионна аудитория почне да ме засипва с предложения за любов и лекарства, на горкия почва да му е тежко.

То аз малко съм го позанемарил и трябва да положа и други грижи, дори не бях трил милите предложения на моите почитатели, та няколко часа съм трил хилядите предложения за мъжествоусилващи медикаменти. Разбирам желанието на хората да ми помогнат, но имам чувство, че ако приема помощ от всички тях, България ще удвои населението си. Съжалявам мили мои, но пратете предложенията си на някой друг.

Много скоро ще се занимая с това да направя силно належащото следпролетно почистване. Вероятно около Коледа… Следващата. И тогава сървърчето ми ще бъде много по-щастливо.

Седя си и си мисля за това, кой би бил най-хубавия начин, по който може да умре човек. И какво точно бих предпочел, ако можех да избирам.

От една страна ми се иска да умра неусетно в съня си, както вероятно всеки нормален човек иска. От друга — по възможно най-болезнен начин, така че всеки, който чуе за мен също да го заболи.

Спокойната и лека смърт на пръв поглед изглежда като най-подобаващия завършек на един обикновен човешки живот. И най-логичния път към заслужената почивка. Винаги когато съм си мислел за това като малко хлапе, съм си представял как умирам на стари години в съня си без да усетя нищо. Да си призная никога не съм обичал да търпя физическа болка, дори когато бях мъничък ми се струваше най-страшното нещо, което може да сполети човек. По тази причина все още ми е мъчно, когато гледам чуждо страдание.

Но въпреки това, все по-често съм почнал да си представям смъртта си изпълнена с много болка, със заплетен сюжет с много черна забава. Предполагам основната причина е това, че закърнялото ми въображение е неспособно да намери друг начин, за да представи нагледно начина, по който се чувствам на моменти. Пък и честно казано, в последно време някак си усещам, че не съм заслужил да се измъкна леко.

Но също така, няма ли нещо изкушаващо в това да успееш да направиш впечатление със смъртта си? Да ти обърнат внимание поне за малко? Поне един път в живота си да накараш някого да изпитва някакво по-силно чувство, било то и негативно? Някой да е с теб в мислите си, пък било то и от състрадание? И да му пука? На цената само на малко болка, която така или иначе няма да продължи дълго… Звучи съблазнително, нали? Съзнавам, че когато се стигне до там, изобщо няма да мисля по този начин и ако имах избор, бих предпочел да се измъкна леко, но в момента съзнанието ми това не го интересува особено.

Друг път съм си представял, че свършвам нелепо и глупаво, достойно за награда Дарвин. Тогава поне ще знам, че ще съм гарантирал усмивките на много хора след себе си. На мен самия не ми се струва, че това е смешно, но, въпрос на вкус — важното е, че на останалите ще им е забавно. А аз много обичам да карам хората да се смеят.

По какъв начин ви се иска да напуснете света, какво искате да оставите след себе си и с какво чувство ви се иска да оставите хората, които са научили за смъртта ви по един или друг начин?

Винаги съм си мечтал да заспя дълбоко, толкова дълбоко, че никога да не се събудя. Да сънувам, че съм на някое приказно място, където всичко е прекрасно, където някой ме обича и се чувствам поне мъничко щастлив. Някъде, където поне част от нещата, за които си мечтая, се случват. Където не съм необходим само, докато някой има нужда от помощ или му е скучно и трябва някой да го забавлява. Някъде, където не скитам като сянка, която никъде не е желана, искаща непрестанно да се измъкне от непоносимия си кошмар.

Но пъхна ли се под завивките, така желания рядко ме намира бързо. И никога не остава толкова дълго, колкото на мен би ми се искало — сигурно и на него не му харесва компанията ми. И винаги е толкова празен, няма ги местата от приказките, за които си мечтая, няма го чувството на радост. Най-много от време на време някой кошмар да ме стопли. Поне обикновено ми се струва толкова по-приятен от реалността и ми се иска да бе продължил по-дълго… Но в крайна сметка от съня се събуждам дори още по-смазан, отколкото съм се чувствал преди да заспя, с още по-непоносимо желание да спра да съм част от заобикалящата ме реалност и с още по-голямо желание да отрека съществуването ѝ.

Когато си вървя по улиците и гледам прелитащите край мен коли, си представям как някоя от тях ми помага бързо да изчезна от нея напълно. Знам, че трябва да се прибера по-бързо някъде, където ще съм по-сигурно от мечтите си, но къде ли бих могъл? Вкъщи, гледайки от балкона, любувайки се на плочките по тротоара си представям, колко биха ми се радвали те, ако реша да отида при тях и ги прегърна.

Може би наистина мястото ми е в студената земя, откъдето никой никога няма да иска да ме изгони, където червеите ще намират за истинско щастие моето присъствие и ще ми се радват така, както аз рядко съм успявал да се радвам на нещо.

А аз всъщност, егоистично, вътре в себе си мечтая просто някой да зарадва мен. В главата ми изниква, как ми се радват гълъбчета, на които давам храничка. Ах как ми се иска някой да стореше такова нещо и за мен.

Но няма, забравен съм с чекмеджето с полезните принадлежности. Какво се случва с мен, докато си седя там, не успява да впечатли никого. Понякога докато си лежа там, викам за помощ, но никой не ме чува. А може и просто да се правят? В такива моменти се чудя, какво ли би се случило, ако успея да се измъкна от чекмеджето с принадлежности. Дали ще почувстват липсата ми, или просто ще отидат в онези магазини, в които имало всякакви ценни принадлежности, за които другите инструменти са ми разказвали?