Празнословник - Интимно

Вчера е починал Peter Steele

nospam@example.com (Милко Крачунов) — Thu, 15 Apr 2010 13:18:23 +0300

Най-великия човек на земята вече не е между нас. Човекът стоящ зад Type O Negative е починал вчера. Много ми е тъжно, че така и не успях да видя най-великата група съществувала някога наживо.

Като видя човек ми иде да повърна

nospam@example.com (Милко Крачунов) — Sat, 20 Mar 2010 10:46:04 +0200

Ако нарамиш чифт картечници, отидеш на силно оживено публично място и ги изпразниш в тълпата, оставяйки стотина на земята, шанса сред тях да е имало един добросъвестен човек е незначителен. В оставените от теб умрели или умиращи може да няма нито един, чието съществуване да е правило земята по-хубаво място и чиято загуба да е тъжна. По-голямата част ще са били егоистични задници, чиято единствена цел в живота е сполучат в живота и да се почувстват по-добре, и да удовлетворят всички свои нужди, докато достигнат душевно спокойствие. Биха направили нещо за теб, ако могат да получат нещо замяна, или ако така биха направили добро впечатление на другарчетата си, или ако това това удовлетворява вътрешното им чувство за хармония.

Как ли тези хора биха се държали във въображаема ситуация, в която ползата и впечатлението на добър представител на обществото не са налице? Миналата година на голям екран излязоха два филма, в които изключително добри и много чувствителни извънземни създания биват жертва на безхаберието и жестокостта на хората. Става дума за District 9 и за най-гледания филм в България. Хората го харесват, и излизат от киносалоните доволни и със силно съпричастие към съдбата на сините котета. Защото са милички, сладки и красиви. Трудно е човек да не се привърже към тях. С първия филм това не се случва. Защо? Защото са грозни, страшни, двуметрови членестоноги, приличащи на изправени буболечки с антенки и противни пипала излизащи от устата. Тяхното участ нямаше да трогне никого, ако Викъс не беше ударил джакпота. Сигурен съм, че в сцената, в която малките дечица, на които им предстоеше да се излюпят, изпукаха като пуканки, по-голямата част от зрителите са тръпнели да не дойде таткото, вместо да изпитат някакво подобие на състрадание.

С ~~две~~ три думи, хората са измет. Аз намирам все по-малко причини да не се отнасям с тях като с такава. Това важи с още по-голяма сила за жените, те са напълно безсърдечни, самовлюбени създания, които винаги гледат единствено своето блаженство и доволство. Може да видиш жена загрижена за нещо друго, само ако то може да бъде съпоставено със сладичко тюленче — ако видиш жена загрижена за прасетата или кравите, явно си имаш работа с жена с лош вкус. Да не говорим, че за да забравят да се опитват да правят „добро“ впечатление е достатъчно да са заети с нещо, или им тежи нещо на главата (например, силно разтревожени са, че не изглеждат достатъчно добре). В крайна сметка, като имаш путка, защо ти е нещо друго, с което да правиш впечатление? Другите качества са напълно излишни...

Това може да се забележи и в статистиката за двата филма от горе. Жените остават по-невпечатлени от District 9, а разликата се разширява значително като вдигнем възрастта — то на стари години кой ли се кефи на някакви гнусни скариди? Аз лично съм изненадан, че е толкова малка при младите момичета, но няма да се изненадам, ако доста са „харесали“ филма само, за да се направят на готини пред приятелите си и преди трите си гаджета. А пък това, че мъжете водят жените по харесване и на Avatar, сигурно се дължи единствено на факта, че някой мъже са „харесали“ филма, за да може жените им да спрат да циврят, как може половинката им да не е харесала сладките котета.

На второ място идват бедните, които са толкова обсебени от собствената бедност, че изобщо не се притесняват да се изходят върху всички около тях по всички възможни начини, които намерят, понеже са се самозабравили напълно. Бих се радвал, ако всички, които са под определен праг на бедността просто биват екзекутирани. Така или иначе не допринасят с нищо за никого, света би бил толкова по-хубав без те да пречат. Да го духат.

Нека видим няколко примерни заглавия „Над сто хиляди жертви взе земетресението в Хаити“, „Автобус с деца се преобърна, половината загинаха", „Над двеста хиляди са жертвите от атомните бомби пуснати на Хирошима и Нагазаки“. ОК. Преместих си го от единия крачол в другия. От доста време насам, често ми се случва да чета подобни заглавия ей така: „Шепа свестни хора, заедно с много измет, загинаха при земетресението в Хаити“, „Малко бъдеща измет загина при преобръщането на автобус“... Леле, направо да те заболи кура. А дали на някой от останалите живи му хрумна да направи на някой друг от останалите живи по-хубав живота??!?!? Ми не. Такива незначителни проблеми никого не го бъркат. Няма да си мръднем и малкото пръстче, за да накараме някого да се усмихне, ама може да поплачем по загиналите, за да се харесаме повече на другарчетата, нали тъй? Това показва, че сме изключително добри хора. Има трагедия, плачем. Нема начин да не сме добри, щом сме съпричастни, нали? Ама като се наревем, може вече да забравим, че трябва да сме добри, така ще се отървем от нуждата да правим нещо в който и да било момент. Абе гъз, съвестта не са ти я сложили за украшение да се перчиш с нея и да изглеждаш добричък, имам тайна за теб — може да я използваш и когато никой не гледа, ма!

Идва някой при нас, и ни моли да му помогнем с нещо. Какво правим в този момент? Аз лично не знам отговора на този въпрос, но аз не бих направил нищо, по простата причина, че ми се повръща като се замисля, че независимо, какво съм правил, никой никога не е направил нищо за мен. По-вероятно е да му вкарам един ритник право в мутрата, за да си взема обратно малко от това, което съм направил ужасната грешка да дам на някого. Но при всяко положение, каквото и да направиш в този момент, все е грешно. Ако не направиш нищо, рискуваш пред теб да е едно от малките изключения, колкото и да са редки, а дори и да не е, си част от изметат. Ако направиш, ще си останеш само с гадното чувство, че си направил нещо за някакъв гъз, който после се е покрил и дори за секунда не се е замислил да направи и той нещо. Аз разбирам, че между това да си измет и това да ти си преебан, първото изглежда някак по-приветливо, ма не ти ли хрумна, че може поне пред тези, които явно демонстрират, че няма да те преебат, да не се държиш като задник?

За капак, тези, които правят грешката да опитат да играят ролята на добрите, в крайна сметка са най-прецакани. Никой не ги харесва, понеже са наивници, а наивници никой не обича, никой не прави нищо за тях, понеже може да ги използва и излъже, и знае, че те няма да му потърсят нищо в замяна. А пък ако някой наивник вземе, че се усети от к'ва пасмина е обграден, остава напълно безсилен, защото какъвто и да било опит за промяна би го оставил напълно сам — не, че преди това е имал някого... Приятел в нужда се познава — нямам нужда, не съм ти приятел, няма помощ, не съм ти приятел! Смятам да опитам да изпълнявам поне втората част от написаното...

И да, ти, който сега четеш тази статия, има 90% шанс да искам да ти кажа, че си тъпа отрепка, достигнала до този свят единствено благодарение на третия любовник (който всъщност е баща ти) на майка ти (която е курва), и си мизерен плужек, който става единствено, за да му се изсера отгоре. И вероятно би ми доставило огромно удоволствие да ти разбия грозната мутра, и да ударя една докато гледам как кръвта ти се стича по земята. Единствената причина да не съм направил всичко възможно, за да те смажа и унищожа, е че след теб биха останали още 8 милиарда изчадия. Но искрено се надявам един ден и ти да гориш в ада, където ти е мястото. Аз също те мразя.

…

nospam@example.com (Милко Крачунов) — Wed, 21 May 2008 22:30:20 +0300

Как бихте искали да умрете?

nospam@example.com (Милко Крачунов) — Sat, 03 Mar 2007 03:59:50 +0200

Седя си и си мисля за това, кой би бил най-хубавия начин, по който може да умре човек. И какво точно бих предпочел, ако можех да избирам.

От една страна ми се иска да умра неусетно в съня си, както вероятно всеки нормален човек иска. От друга — по възможно най-болезнен начин, така че всеки, който чуе за мен също да го заболи.

Спокойната и лека смърт на пръв поглед изглежда като най-подобаващия завършек на един обикновен човешки живот. И най-логичния път към заслужената почивка. Винаги когато съм си мислел за това като малко хлапе, съм си представял как умирам на стари години в съня си без да усетя нищо. Да си призная никога не съм обичал да търпя физическа болка, дори когато бях мъничък ми се струваше най-страшното нещо, което може да сполети човек. По тази причина все още ми е мъчно, когато гледам чуждо страдание.

Но въпреки това, все по-често съм почнал да си представям смъртта си изпълнена с много болка, със заплетен сюжет с много черна забава. Предполагам основната причина е това, че закърнялото ми въображение е неспособно да намери друг начин, за да представи нагледно начина, по който се чувствам на моменти. Пък и честно казано, в последно време някак си усещам, че не съм заслужил да се измъкна леко.

Но също така, няма ли нещо изкушаващо в това да успееш да направиш впечатление със смъртта си? Да ти обърнат внимание поне за малко? Поне един път в живота си да накараш някого да изпитва някакво по-силно чувство, било то и негативно? Някой да е с теб в мислите си, пък било то и от състрадание? И да му пука? На цената само на малко болка, която така или иначе няма да продължи дълго… Звучи съблазнително, нали? Съзнавам, че когато се стигне до там, изобщо няма да мисля по този начин и ако имах избор, бих предпочел да се измъкна леко, но в момента съзнанието ми това не го интересува особено.

Друг път съм си представял, че свършвам нелепо и глупаво, достойно за награда Дарвин. Тогава поне ще знам, че ще съм гарантирал усмивките на много хора след себе си. На мен самия не ми се струва, че това е смешно, но, въпрос на вкус — важното е, че на останалите ще им е забавно. А аз много обичам да карам хората да се смеят.

По какъв начин ви се иска да напуснете света, какво искате да оставите след себе си и с какво чувство ви се иска да оставите хората, които са научили за смъртта ви по един или друг начин?

Къде е вратата?

nospam@example.com (Милко Крачунов) — Sun, 19 Nov 2006 19:39:52 +0200

Винаги съм си мечтал да заспя дълбоко, толкова дълбоко, че никога да не се събудя. Да сънувам, че съм на някое приказно място, където всичко е прекрасно, където някой ме обича и се чувствам поне мъничко щастлив. Някъде, където поне част от нещата, за които си мечтая, се случват. Където не съм необходим само, докато някой има нужда от помощ или му е скучно и трябва някой да го забавлява. Някъде, където не скитам като сянка, която никъде не е желана, искаща непрестанно да се измъкне от непоносимия си кошмар.

Но пъхна ли се под завивките, така желания рядко ме намира бързо. И никога не остава толкова дълго, колкото на мен би ми се искало — сигурно и на него не му харесва компанията ми. И винаги е толкова празен, няма ги местата от приказките, за които си мечтая, няма го чувството на радост. Най-много от време на време някой кошмар да ме стопли. Поне обикновено ми се струва толкова по-приятен от реалността и ми се иска да бе продължил по-дълго… Но в крайна сметка от съня се събуждам дори още по-смазан, отколкото съм се чувствал преди да заспя, с още по-непоносимо желание да спра да съм част от заобикалящата ме реалност и с още по-голямо желание да отрека съществуването ѝ.

Когато си вървя по улиците и гледам прелитащите край мен коли, си представям как някоя от тях ми помага бързо да изчезна от нея напълно. Знам, че трябва да се прибера по-бързо някъде, където ще съм по-сигурно от мечтите си, но къде ли бих могъл? Вкъщи, гледайки от балкона, любувайки се на плочките по тротоара си представям, колко биха ми се радвали те, ако реша да отида при тях и ги прегърна.

Може би наистина мястото ми е в студената земя, откъдето никой никога няма да иска да ме изгони, където червеите ще намират за истинско щастие моето присъствие и ще ми се радват така, както аз рядко съм успявал да се радвам на нещо.

А аз всъщност, егоистично, вътре в себе си мечтая просто някой да зарадва мен. В главата ми изниква, как ми се радват гълъбчета, на които давам храничка. Ах как ми се иска някой да стореше такова нещо и за мен.

Но няма, забравен съм с чекмеджето с полезните принадлежности. Какво се случва с мен, докато си седя там, не успява да впечатли никого. Понякога докато си лежа там, викам за помощ, но никой не ме чува. А може и просто да се правят? В такива моменти се чудя, какво ли би се случило, ако успея да се измъкна от чекмеджето с принадлежности. Дали ще почувстват липсата ми, или просто ще отидат в онези магазини, в които имало всякакви ценни принадлежности, за които другите инструменти са ми разказвали?

nospam@example.com (Милко Крачунов) — Sat, 19 Aug 2006 15:14:49 +0300

Колко по-хубаво е човек да е абсолютно сам, без никакви хора, които да му досаждат. Никога човек не може да се забавлява така, както когато е сам, когато няма хора, които да му пречат на щастието. Когато не му се налага да чака да го съжалят, за да получи човешко отношение. Когато може да си купи всякакво забавление и не зависи от съчуствието на останалите. Когато си лежи на дъното на някоя пропаст с разбита глава, и всичките му проблеми са отдавна забравени.

Едно глухарче

nospam@example.com (Милко Крачунов) — Mon, 27 Mar 2006 16:59:15 +0300

Един съмнително успешен завършек

nospam@example.com (Милко Крачунов) — Sun, 19 Feb 2006 22:36:02 +0200

Сесията свърши.

Сега си седя и се наслаждавам на творчеството на Chuck Schuldiner.

Дано скоро ми дойде музата за многото неща, които нямах възможност да направя през сесията.

Живот?

nospam@example.com (Милко Крачунов) — Mon, 30 Jan 2006 01:04:05 +0200

Да се самоубивам? Ха, че защо? Аз отдавна съм умрял…