Къде е вратата?

nospam@example.com (Милко Крачунов) — Sun, 19 Nov 2006 19:39:52 +0200

Винаги съм си мечтал да заспя дълбоко, толкова дълбоко, че никога да не се събудя. Да сънувам, че съм на някое приказно място, където всичко е прекрасно, където някой ме обича и се чувствам поне мъничко щастлив. Някъде, където поне част от нещата, за които си мечтая, се случват. Където не съм необходим само, докато някой има нужда от помощ или му е скучно и трябва някой да го забавлява. Някъде, където не скитам като сянка, която никъде не е желана, искаща непрестанно да се измъкне от непоносимия си кошмар.

Но пъхна ли се под завивките, така желания рядко ме намира бързо. И никога не остава толкова дълго, колкото на мен би ми се искало — сигурно и на него не му харесва компанията ми. И винаги е толкова празен, няма ги местата от приказките, за които си мечтая, няма го чувството на радост. Най-много от време на време някой кошмар да ме стопли. Поне обикновено ми се струва толкова по-приятен от реалността и ми се иска да бе продължил по-дълго… Но в крайна сметка от съня се събуждам дори още по-смазан, отколкото съм се чувствал преди да заспя, с още по-непоносимо желание да спра да съм част от заобикалящата ме реалност и с още по-голямо желание да отрека съществуването ѝ.

Когато си вървя по улиците и гледам прелитащите край мен коли, си представям как някоя от тях ми помага бързо да изчезна от нея напълно. Знам, че трябва да се прибера по-бързо някъде, където ще съм по-сигурно от мечтите си, но къде ли бих могъл? Вкъщи, гледайки от балкона, любувайки се на плочките по тротоара си представям, колко биха ми се радвали те, ако реша да отида при тях и ги прегърна.

Може би наистина мястото ми е в студената земя, откъдето никой никога няма да иска да ме изгони, където червеите ще намират за истинско щастие моето присъствие и ще ми се радват така, както аз рядко съм успявал да се радвам на нещо.

А аз всъщност, егоистично, вътре в себе си мечтая просто някой да зарадва мен. В главата ми изниква, как ми се радват гълъбчета, на които давам храничка. Ах как ми се иска някой да стореше такова нещо и за мен.

Но няма, забравен съм с чекмеджето с полезните принадлежности. Какво се случва с мен, докато си седя там, не успява да впечатли никого. Понякога докато си лежа там, викам за помощ, но никой не ме чува. А може и просто да се правят? В такива моменти се чудя, какво ли би се случило, ако успея да се измъкна от чекмеджето с принадлежности. Дали ще почувстват липсата ми, или просто ще отидат в онези магазини, в които имало всякакви ценни принадлежности, за които другите инструменти са ми разказвали?

Един съмнително успешен завършек

nospam@example.com (Милко Крачунов) — Sun, 19 Feb 2006 22:36:02 +0200

Сесията свърши.

Сега си седя и се наслаждавам на творчеството на Chuck Schuldiner.

Дано скоро ми дойде музата за многото неща, които нямах възможност да направя през сесията.

Живот?

nospam@example.com (Милко Крачунов) — Mon, 30 Jan 2006 01:04:05 +0200

Да се самоубивам? Ха, че защо? Аз отдавна съм умрял…

Празнословник - Мое дневниче

Къде е вратата?

Един съмнително успешен завършек

Живот?